Тренировъчна Площадка 4

Както спокойно въртеше глава, Харада дочу нещо. Надигна глава и се ослуша досущ като животните. Затвори очи и се успокои, опитвайки се да останови откъде идва звука. Послуша и накрая с малко мъки, някакси успя да различи това като смях.
- Алилуя! - смрънка под нос Риу и стана, поотупа се и се огледа. Сега оставаше само да останови от коя посока идва. Отново затвори очи, отпусна ръце и насочи малко количество чакра към главата си, внимавайки да не направи някой непоправим гаф, в опит да подобри слуха и концентрацията си.
Продължавайки да стои неподвижно, дишайки равномерно, Харада сякаш дочу смеха отново и чак сега останови, че той бе някакси различен от нормален човешки смях - звучеше психарско и даже я побиха тръпки. Усмихна се лукаво и изгаряща от нетърпение да намери източника, продължи с опитите да засили слуха си и да останови откъде точно идва гърления смях. Тайничко се надяваше психарът да бъде нейния сенсей. Ако беше така сигурно много щеше да се забавлява...

Офф: Благодаря много ии ще се постарая ;) ^^

Харада отвори очи доволна. Беше успяла. Самодоволно се обърна на дясно, откъде бе дошъл смехът.
Риу искаше да стигне възможно най-бързо на мястото, на което вероятно се намираше сенсеят й и тръгна с малка победоносна усмивка. Но тя изчезна и се замени с разочаровано изражение, когато чернокосата девойка разбра, че ще се наложи или да мине през гората или да заобиколи по пътеката. Да, по пътеката наистина беше по-цивилизовано, но и по-бавно. По природа Харада не беше кой знае колко цивилизована ими примерна, затова реши да мине през гората, както истинските нинджи.
С бърза крачка, почти тичешком, тя стигна до началото на гората. Огледа се, но не успя да види нищо освен дървета. Много, много дървета. Отново въздъхна:
- Бог да ми е на помощ! - промърмори под нос и навлезе в гората с малко по-бавна крачка, като се оглеждаше.
Ходи известно време, докато не реши, че с това темпо и по пътеката щеше да е по-бърза. Затова се качи на клона на дървото, до което беше спряла и почна да скача от клон на клон в посока право напред. Докато се придвижваше, Риу беше концентрирала чакра в краката си, за да може при приземяванията да не загуби равновесие, да падне и да загуби време, или още по-лошо - някой крайник. Така с не много бързо, но не и много бавно темпо, оточанката се отправи към източника на извратения смях, с едвам забележима усмивка.

-Ааа това няма да има край ..-каэа си момичето,а силите и отслабваха.
-Не мога повече ...-дишаше тежко Рика.Момичeто едва иэдржаше ..
-Къде е онова момче ..-каэа тя и леко притваряше очи.

Риу изохка. 'Велико Харада! Ти си гений! Най-умният човек на този пропаднал свят! Гений направо!!' измърмори момичето под нос, разтривайки навехнатия си крак.. Е, поне беше оживяла. След като поразтърка 'раната' и се подпря на дървото до което бе паднала, в опит да се изправи, вдигна очи на горе и видя хора. Да хора! Бяха две мъжки създания и Харада реши, че това сигурно са сенсея и някой съотборник. Преди да се реши да отиде право при сенсея и да го накара да я научи на Чакра молд, че да не пада повече, видя как другото момче идва към нея. Премигна на парцали и докато се насили да вдиша въздух, той беше дошъл и я питаше нещо. Напрягайки слуха си, Харада чу въпроса.
- Предполагам... аз откъде да знам дали съм ти съотборничка или не! - сопна се чернокоската и най-накрая с триста зора стана от твърдата земя. Поразтърка задните си части и като старец се придвижи до другия мъж. Спря да обръща внимание на любезния си съотборник, а продължи право напред.
- Вие ли сте сенсея? - Викна тя още в движение и продължи да се влачи флегматично.

Харада ококори очи. Забрави за крака си и изтича до сенсея. Направи жест с ръка на Така сочейки гората, откъде бе дошъл писъка на другото момиче:
- Ти отивай и спасявай пиклата! - рече Харада и отново се обърна към сенсея. - Сенсей добре ли сте?? Шегувате се нали? Та вие трябва да сте силен под ягодите! - почти не му изкрещя в ухото момичето, гледайки рамото му. Не беше медиицинска нинджа. Та тя абсолютно нищо незнаеше освен трите основни техники. Какво можеше да помогне на сенсея... На СЕНСЕЯ!
- Сенсееей? Жив ли сте?? Хайде ставайте и стига сте се лигавил!! - писна вече наистина в ухото му чернокосата, отметна назад коса, за да не му я навре във физиономията и приближи лицето си до неговото, в опит да види дали случайно не се подхилква мазно мазно.

Харада се ококори. Зяпаше с отворена уста и изцъклени очи към така наречения сенсей. През ума и минаваха много мисли. Повечето бяха свързани с това, че не може сенсеят да не е предвидил тази атака.
"Тоест или сенсеят ни е слабак и е седял тук да чисти площадката, или е убил истинския сенсей и всъщност е под прикритие, или просто сега ни тества, за да види как ще реагираме в такава ситуация" - мислеше Риу, ту на ум, ту на глас, като не отместваше поглед от човека на земята. Докато размишляваше обаче, съотборникът й се появи от някъде и с възможно най-кифленското поведение, реши да се прави на непукист и да тегли една майна на сенсея. Даже имаше наглостта да обърне гръб на мъжа, който се водеше за ранен.
Ставайки с досадна физиономия, която набързо прикри с разтревожено изражение, Харада кресна:
- Ей, човеко, чието име незнам... Чакай малко! - И затичка след него, докато не го настигна. Сръчка го, за да спре и с възможно най-тих глас прошепна:
- Според мен се прави... Не може така да ви е подредил и да е слаб! Мисля, че иска да види дали ставаме за нинджи и ако не, сигурно ще ни прати в някое село при бабичките!
Като си прошепна каквото имаше да прошепва, Харада се загледа към гората. Изведнъж чу писъците на момичето. Май имаше вълци.
- Аз казвам оная да я оставим там, да я изядат вълците и да я накълват гаргите! Тъкмо ако умре сенсея ще ми обръща повече внимание!! - говереше под нос чернокоската с възможно най-психарското изражение, което може да докара 13-годишно момиче. Щом се поуспокои, се върна при мъжа. Клекна до него и пребърка джобовете на панталонките си. Намери някакво шалче и го разгъна. Не беше кой знае какво, но Риу се премести от другата страна на сенсея и леко подвигайки ръката му, стегна шало-подобното на раната, в опит поне за малко да спре кръвта, докато намери нещо по-подходящо за целта.