Тренировъчна Площадка 4

'Какво подяволите!' - помисли си Харада и машинално сложи ръце, пред лицето си в опит да предпази очите си, както бе видяла когато бе малка. Когато осъзна, че явно все още няма да пострада, стана, изправи се и без да показва, че дори и малко пак я е страх се огледа. Можеше да разбере откъде точно идва гласът, но затова щеше да й трябва концентрация. А докато се концентрираше можеше да умре.
Харада много добре осъзнаваше факта, че е новоизлюпен генин, знае само трите основни техники, които не биха помогнали дори и срещу Костенурка Нинджа. 'Ще пробвам да проведа мирен разговор' - помисли момичето, като продължаваше да се оглежда. Нямаше да рискува да отиде до Така, защото можеше да има капан. Нито пък щеше да рискува да спаси пискливата девойка, защото можеше това да е просто генджутсу, което да заблуди недоразвития й мозък.
- Сенсеят не е мъртъв! - каза с умерен глас момичето. Беше убедена, че нападателят ще я чуе, затова дори не се хаби да вика. - Също така се надявам и съотборниците ми да не умрат или да пострадат сериозно. - в действителност, Риу въобще не се интересуваше от съотборниците си. Ако умрат сенсея ще е само за нея. А ако оживеят ще трябва да дели с тях. Погледнато от тази страна Харада наистина искаше да ги остави да умре. Но ако всичко това бе тест, бе сигурна, че може би сенсея, независимо че бе луд, щеше да я изрита, задето е егоист.
- Къде се криете?? Кой сте и какво искате!? - попита с по-силен глас чернокосата, като мяташе погледи ту към сенсея, ту към просналия й се съотборник, в опит да заблуди нападателя, че й пука. - Оставете ни на мира! М...м... - девойката почна да заеква. Никога не й се беше налагало да се моли. На никой. На абсолютно никой. - А ето я сега да се моли на някого, чието лице дори не знае. - Моля... Ще се постарая да направя каквото искате! - Харада се чувстваше ужасно. Искаше да потъне в земята. Искаше да изкрещи, че не й пука, да се държи като гадно, малко момиче, което си проси боя. Но още в началото бе помислила, че може би това е тест. Харесваше сенсея, нищо, че дори не бяха провели нормален разговор и искаше да остане в отбора. Без да продумва повече и спирайки да върти глава, в опит да намери нападателя, Риу зачака да види дали ще има преговори или животът й ще свърши още преди да е станал кой знае колко забавен и значим.

-Сенсей! - писна Харада, когато видя как лошкото го пронизва в сърцето. Когато обаче сенсеят се оказа все още жив, тя въздъхна и загледа. Видя как лошкото изчезва и се подава сенсеят. Щом той легна на земята и каза, че може би другото момиче наистина е в опасност и после изгуби съзнание Харада се замисли. Не можеше да помогне и на двамата. За щастие момчето се бе свестило и тогава Риу реши да действа.
- Ти! - каза тя сочейки Така - Оставаш тук и използваш главата си да измислиш нещо в полза на сенсея, а аз отивам да спася пиклата.
След това Риу се затича към гората, откъдето преди известно време бе дошъл писъкът, като се оглеждаше да не би същия лошко или още някой по-лош от лошкото да се появи.

Офф. Нещо кат кунаи, шурикени има ли или не?

'Най-после' - помисли Харада, която бе напънала всички сили, за да стигне възможно най-бързо и да не завари нагризаната си съоборничка. Подпирайки се на едно дърво, на безопасно разстояние от вълците, Риу поемаше дълбоко въздух. Когато се поуспокои, се приближи тихо и се огледа наоколо. Хареса си едно дърво сравнително близо до вълците и се качи на един клон. Загледа как трите вълка скоро щяха да изгрискат момичето. Чудеше се дали да си вземе нещо за ядене и да се наслаждава на гледката и писъците, или да прогони вълците и да заведе момичето в болницата, ако не заради тежки поражения, то заради профилактиката.
'Нямам нищо напротив да я оставя да бъде изядена жива, но пък или това е номер, или генджутсу или всичко се случва без сенсеят да има пръст в това' - мислеше Риу, със замрежен поглед, защото гледаше само в една точка. След бързо мислене, реши все пак да спаси момичето, па впоследствие сама да я убие ако е твърде досадна.
Чернокоската загледа вълците. Постегна опашките си, защото единия ластик се бе разхлабил [а тя ценеше външния си вид xD ] и прецени възможностите. Можеше сама да слезе, да отведе вълците и докато я гонят просто да се размени с дърво или камък ии докато зверовете я търсят да спаси момичето. Но пък това бе рисковано. Затова Риу се концентрира и съвсем тихо, направо шептейки изговори: - Буншин но Джутсу - и направи три свои близначки. Осъзнаваше, че като новоизлюпен генин, без прецизен чакра контрол, буншините нямаше да издържат дълго. Затова реши да действа бързо.
Девойката остана на дървото да гледа случката, а прати трите буншина точно при вълците. Когато се увери, че поне са чули 'девойките', Харада се постара всяка една от нея да тръгне в различна посока.
Надяваше се вълците да са истински, досатъчно тъпи, за да последват буншините и докато чакрата й може да ги поддържа, да спаси изстрадалото момиче, да го заведе в болницата и после всичко да си дойде на мястото и най-накрая да почне нинджа обучението си.

Риу взе един-два шурикена за изпът и тръгна след Сакамото, пазейки разстояние.
'Ако пак я нападнат вълците, ще имам извинение, че съм далеч и не мога да помогна' - мислеше девойката, защото никак не й бе харесало, това че тя се хаби да помага на беззащитна пикла, а па тя й се прави на голяма работа.
- Ако сенсеят е умрял, ще го убия!! - измърмори под нос Харада, продължавайки бавно да върви към изхода на площадката и оттам към болницата.

Площадката изгледжа бе останала празна.