Тренировъчна Площадка 4

Точно, когато се беше успокоил, Данте чу въпроса на сенсея си...Ококори очите си и малко се изчерви от неловката ситуация -Ами аз... Сенсей, аз не... Тоест трябваш да... -Данте се оплете в думите си и накрая изръси едно -Не бях за храна! Аз простоооо отидох да си взема няколко бойни приспособления ииии.... -Млъкна в този момент, не знаейки какво да очаква от сенсея си...

Кара бавно излезе от водата като беше целият подгизнал - сигурно щеше да настине, кой знае. Момчето се загледа в другите двама генини. Беше му малко смешно като гледаше Наро, но странното беше, че дори и той не знаеше защо. Когато обаче погледнеше Данте, виждаше в него силен и велик нинджа. Сарън се обърна към езерото отново и се загледа в чистите му води като си мислеше какъв ли щеше да е светът без войните и битките и всичките умрели хора. ( ;( ) Момчето реши да се завръща към тренировката си, затова се обърна към езерото и събра ръце пред тялото си. Кара концентрира балансирано чакра в краката си и стъпи внимателно върху водната повърхност с голямо самочувствие.

Момчето се поразкрати но бързо се концентрира и балансира чакрата в стапалата си. Този път беше по - внимателен, защото за него това да не падне във водата беше напредък. Сарън не мисли много когато реши, че просто трябваше да види какво ще стане и да продължи с ходенето по водната повърхност затова Кара вдигна крака си от водната повърхност и стъпи по - нататъка.

Данте, за да избегне неловката ситуация породена от разговора му със сенсея си скокна изведнъж и каза -Ам... Аз ще потренирам малко ееееей там до онова дърво, малко физическа тренировка. -След което отиде плавно до дървото, хвърли се на земята, подпирайки се на ръцете си и започна да прави лицеви опори, тоест това което правише всеки ден -"1... 2... 3..." -Започна да ги брои той на ум. Беше решил да направи 40, не както по принцип по 30...

Сьрън вече имаше голяма самочувствие, защото щом успя да се задържи на водната повърхност успешно... това значеше много за него. Момчето погледна Данте и се засмя като го видя да прави лицеви опори. Кара се загледа в езерото под себе си и помисли, че ако не действа по-бързо може би ще падне и ще се изкъпе. Сарън стъпи по-нататъка в водата като се надяваше всичко да продължаваше по същия добър начин.

Данте, като чу думите на сенсея си, веднага отскокна на ръце изправяйки се и рязко се обърна. -Какво? Мисия?! Сенсей, наистина ли мислите, че сме готови за мисия ? Та ние не сме научили и една техника все още, би ли било рационално да ни пуснете сами на мисия? А и другите ми двана съотборници ВСЕ ОЩЕ не са готови с чакра молда... А впрочем, сенсей, аз не мога ли да започна тренировки над чакра молд лвл. 2 или над някоя футон техника. Тази физическа тренировка е добра, но едва ли ще ми помогне много в света на шинобитата. А и наближават чунин изпитите и искам да се запиша. Какво ще кажете? -С ентусиазиран тон Данте прекрати поредицата от въпрости, с които обстреля унеселия си сенсей...

Данте спря за момент, успокои се и се замисли... Точно, когато беше готов да каже "Е, добре отивам на мисия..." една мисъл, по-точно едно желание, което обитаваше съзнанието му бързо изплува на повърхността на ума му, подсещайки го за една техника, която клана бил използвал преди години и която е била научавана от всеки млад шиноби. Тя била задължителна( Офф. Като Катон: Гоукакю но Джутсу за Учиха). -Сенсей... -Обадил се Данте -А възможно ли е да ви помоля да ме научите на една фуутон техника? Името й е Фуутон: Джуха Шо и много бих желал да я науча. Знам, че е изключително трудна, но ви умолявам...

Кара беше много весел и развълнуван, заради постигнатото от него през последните дни - първо се качи по дървото, а сега се задържа върху повърхността на водата толкова дълго време! Момчето погледна Данте и се засмя като видя странния характер на момчето. Сарън се върна към ходенето по вода и събра ръце като затвори очи и се концентрира - момчето помисли, че ако се концентрира повече може и да стигне чак до края на езерото този път. Кара балансира чакрата в стапалата си и продължи като сгъпи напред...

-Ахх, Сенсей, знам защо не желаете да ме тренирате... И това е, защото нямам достатъчно воля! За това купих от Книжарницата четири книги и ако сенсей позволи да ги прочета и да опиша съдържанието им и след, което да се захванем с тренировките! -Ентусиазиран и все така наивен Данте продължи да напира сенсея си за развитие...

Данте се усмихна задоволено, след което се огледа, намери чисто местенце зелена тревичка и се тупна на него, отваряйки първата книга, която му хвана окото още в магазина - "Зомби в Къщата". Наименованието заинтригува Данте още като я мярна за пръв път. Самото име му прозвуча клише, като обикновения хорор роман със зомбита и безпомощното момиче и пр. Но Данте знаеше великата поговорка, която гласеше: "Никога не съди книгата по корицата й." , за това той реши все пак да даде шанс на четивото и да си затвори очите за клише името й.

Данте плавно разгърна страницата и тогава се започна:

Нощта бе тъмна и мрачна. Гората лъщеше от силната лунна светлина, която бе рядко явление, виждано само когато имаше пълнолуние. Пронизващите звуци на совите разцепваше мрака и тъмнината, както и самотата на дърветата... Всичко бе спокойно, прекалено спокойно. Посредата на гората една къща, издраскана по дървената й фасада. Къщата не можеше да има по зловещ вид. Пантите на прозорците бяха откъртени, покривът бе на дупки, покрит със плесен. Прилепите - тези зловещи, нощни животни бяха накацали по верандата - те чакаха нещо... След миг се чу зловещо скърцане, което изпрати летящите бозайници в необятната, тъмна, мрачна небеса, оставяйки само силуета им в контражор на ярката луна. Вратата се бе отворила от едно младо момче. Едно младо, наивно и все така зелено момченце, не знаещо какво търси. То бе като кукла водена от самото зло. Съдбата му бе предречена и тя хич не бе розова. Момчето плавно отвори скърцащата врата, която изкривяваше всяка тъкан в ушните му тъпанчета. -Данте спря за момент, вирвайки глава назад. Обликът му придаде оплашен вид, но не беше така. Той сложи една малка усмивка на лицето си, пресви очи и още по заинтеросавно се зачете в книжката. -Момчето навлезе в зловещата дупка под формата на къща, стъпвайки на скърцащия, дървен под, който придаваше още по-страховит вид на мястото. То търсеше убежище от дивите зверове на нощта, обитаващи гората. Но едва ли знаеше, че това което ще открие в къщата бе още по страшно от всеки жив бозайник или насекомо на тази планета... След миг се чу едно "-Ехо..." идващо от устата на момчето. То проверяваше дали има някой в къщата, което бе като риторичен въпорос, защото кой би могъл да живее на такова място? То пое дълбок дъх и продължи да стъпва по скърцащия под. Потта по челото и врата му бавно се стичаше, като струя вода - въплащение на вътрешните му страхове "-Къде се натиках сега..." -Мисълта пресече ума на момчето, точно когато една дъска се струпули на по малко от сантиметър от главата на момчет. То скокна и се дръпна, прилепвайки се към дървената стена в ужас. Силно ококорените му очи символизираха опадъка на невинността в сърцето на момчето. Той не бе сам... След няколко тежки въздишки момчето изправи врата в посока нагоре да погледне кой бе го връхлетял за момент с тази прословута дъска. Не се виждаше нищо... Тавана бе мрачен и нищо не можеше да се види. -Усмивката на Данте продължаваше да се расте на ширина, докато четеше съдържанието на книгата. "-Хах,яко!" -Помисли си Данте, след което продължи със същата концентрация да се взира в буквите на четивото. -Момчето бе решено да намери виновника за тази "злополука" и тичешком започна да катери стълбите прилепени до стената, до която беше и той прилепен преди миг. Както се изкачваше нагоре изведнъж едно от стъпалата под краката му рухна и момчето се намери размахвайки с ръце на 4 метра във въздуха. То падна под самите стъпала, където изпадна в безсъзнание за близо 10 секунди. След което бавно отвори клепачите си и над струпулената му, боляща го главица не можеше да има по зловещ образ. Изкривеното, набръчкано, надупчено, зловещо, ръмжащо, с жълти очи, развалени зъби и отвратителен дъх лице на зомби, което се готвеше да отхапи все така руменото личице на младото момченце! Момчето започна да диша дълбоко, събирайки сили за един гневен и в същото време уплашен вик, който се осъществи след пет секунди. "-ААА...!" -Извика момчето, обръщайки главата си към дясното си рамо, лежейки безпомощно. Тялото му бе смразено от страх и не искаше да помръдне, а силуета на зомбито все още повече се приближаваше към него. Точно когато бе достигнал равнището на сочното носле на момчето, то забеляза една отломена дъска от стълбите, която без да се замисля грабна и засили спрямо лицето на зомбито пред него. С един удар успя да му откачи главата разкривайки отвратителните вътрешности на изсъхналия, архаичен врат на зомбито. Момчето бързо се надигна и държащо дъската в ръка, обърна се за миг и видя още десетина зомбита стоящи с гладен поглед, гледайки го. Още един силен вик прониза хармонията на дивата нощ в гората, издаден от момчето в знак на ужас. То побегна към изхода на къщата, който не бе далече от разпадналите се стълби. Точното пред самата врата, на няколко мънички краччици от нея, вълна от облекчение обсипа силно-туптящото сърце на малкото момченце, която обаче бързо се изпари, когато едно от зловещите същества струполи противното си тяло точно пред самата врата. -Данте още повече ококори очите си от вълнение какво ще стане след това. То чувстваше страха на момчето, чувстваше адреналина му, минавайки през цялото тяло на Данте, концентрирайки се в сърцето му. То биеше с абнормална скорост, разкривайки че Данте определено се беше "филмирал", или по-точно вкарал в персонажа от книгата пред него. Той продължи -Момчето наби рязко спирачки подхлъзвайки се, падайки на земята и спирайки точно пред зловещия силует на зомбито. С още по окорени очи то се завлачи назад, опирайки в едно от продупчените колена на едно от зомбитата... Те вече бяха го настигнали и обградили в кръг. Момчето в опит да се дръпне от тези зомбита зад него за стана точно посредата на стесняващия се кръг от зомбита. То бе на колене... Молеше се за някаква магическа сила да го измъкне от положението му, което бе обречено на бавна мъчителна и изключително болезнена смърт. И точно тогава пода под коленете му, на които бе застанал, молейки се, рухна. Момчето пропадна в тъмнина а зомбитата, с техните светещи жълто очи погледнаха в огромното пропаст, което бе прекосило момчето с помощта на гравитационното привличане. Момчето бе паднало в накаква вода. Огледа се и разбра, че се намира в някакви катакомби. В някаква древна гробница. То се огледа и видя стотици трупове, скелети, черепи наредени на всякъде около него "-Къде, по дяволите, съм?!?!" -Запита се в този момент момчето. То започна да бяга из коридорите на катакомбите, където от всеки процеп се подаваха ръце, опитвайки се да го хванат. Момчето бягаше със всичка сила, сърцето му тупаше все по-силно и по-силно -Вълнението по лицето на Данте нарастваше все повече и повече -Момчето тичаше, тичаше около лабиринта от стени на катакомбите, а зад него цяла хорда от зомбита! То нямаше да може да продължи дълго. Цялата надежда, както и силите на момчето и стамината се изчерпваха. Задъхан той най-после достигна една огромна метална врата. Без да му мисли се хвърли върху дръжката и овисна на нея. Вратата бавно се отваряше, а зомбита преиждаха.... Най-накрая, на сантиметри от зомбитата, момчето успя да открехне съвсем малко вратата, достатъчно за него да сме шмугне през процепа на тежката, метална врата. То се хвърли през процепа, падна по гръб и бързо се изправи да залости врата а ръцете на зомбитата нарастваха по роцепа й. Той със дъската в ръцете си започна да отблъсква зомбитата и най-накрая ритна вратата с двата крака, като я залости. "-Ухх..." -Пое си дъх за миг момчето -Както и Данте, и обърса потта от челото си -И се засили по стълбите пред огромната метална врата. Качваше, качваше и най-после достигна върха, където се подаваше едно въже с една кофа на дъното на въжето. Момчето се хвърли върху въжето, поставяки дървената дъска между треперещите си от страх зъби и започна да се катери по въжето. Най-после, след дълго катерено, то се озова на върха. Където видя, че това беше кладенец, което беше катерил до сега. То бързо се измъкна от кладенеца и побегна в незнайна посока, дори не поглеждаше назад, макар че нищо не го гонише вече. Достигна един път, на който минаваше един автобус точно в този момент. "-Какъв късмет!" -Помисли момчето -В сихнрон с Данте -И се размаха пред автобуса да спре. Шофьорът спря, отвори вратата на автобуса и позволи на дрипавото, мръзно, окалено, измокрено, изтощено, уплашено, развълнувано, объркано, но все така невинно-изглеждащо момченце да се качи. Той дори не попита, ми направо затвори вратите и каза на момчето "-Спокойно, не е нужно да плащаш, просто кажи в коя посока си и ще те закарам, изглежда си преживял нещо ужасяващо.." "-Момчето го погледна с уморения си, отчаян, но много благодарен поглед и каза "-Не знам къде отивам, Сър, където ме закарате..." -След което се настани на една от задните седалки и си издиша дълбоко. Какво беше това? Какви бяха тези същества? Откаде се бяха взели и как бяха излезнали на повърхността? Нима света го очакваше един тежък период, след като тези същества вече бяха свободни да витаят из света? Тези работи не вълнуваха момчето... То дори не се и замисли за тях, просто бе радостен, че най-после избяга сигурната си смърт, отпусна се и след кратък миг заспа.

-Данте бе потресан от историята. Той зяпаше вече свършилата книга с учуден и развълнуван поглед. Такива истории караха Данте да се вълнува изключително много и това му харесваше. Доволен той хлопна книгата и се облегна назад, поемайки си дълбок дъх и още по дълбоко издишвайки...

Кара бързу събра макра в краката си и изкара крак над повърхността за да излезе пак отгоре. Сарън се беше позадъхал, защото не учакваше след тоблкова крачки в езерото да падне отново.Момчето балансира чакрата в краката си и продълижи уверено и с надежда да не пада повече напред като се концентрира повече за да не го разконцентрирват разни рибки.

Данте се усмихна леко след това, което беше преживял умствено. Сега той се чувстваше по-силен от всякак си. Като че ли четивото му бе отключило някакъв таен запас на енергия, скрита в ума му под формата на воля. Данте затвори кориците и остави книгата грабвайки втората в списака - "Кървави Сънища". Веднага щом видя наименованието на книгата той се опита да отгатне жанра й -"Символика?" -Запитай се той на ум -"Хмм, не знам... Сега ще разбера!" -Смело заяви той на ум и разгърна страниците взирайки се в първите редове:

Мрак... Аз... Не чувствам... Нищо! Нося се плавно в тъмната материя на собственото си съзнание. Сън?!?! Не! По-скоро КОШМАР!!! Кошмар, от който вече 20 години не мога да излезна... Едно и също, всеки път. Тя... Силуета й... Оооо красивия и силует! Как милея аз, да го докосна отново, но НЕ!!! Никога вече... Никога повече... Никога отново няма да се докосна до светлата й, мека, нежна кожа, покриваща прекрасно-изваяното й тяло. Тя бе ангел, ангел облят в кръв!
-Данте прочете въведението с ококорени очи и си каза: -"Така си и помислих..." -Въздъхна той, вече в очакване на какво ще види по нататък:
-Нормална вечер, както винаги бях настанен във футьойла си пред черно-белия си телевизор. Страх ме бе да си затворя очите, защото знаех че тя ще е там!
Преди двайсет години аз извърших нещо ужасяващо. И от тук започва историята ми. Млад професор на 25, аз току-що бях завършил университета по Английска Филология и щях да си карам магистратурата, но преди това щях да се хвана на работа в същия университет на стаж. Бях невероятно щастлив, за което. Животът се разгръщаше пред мен и то с голям успех предвещаващ бъдещето ми. Имах всичко, абсолютно всичко - богато семейство, добро образование, а сега вече и добро място за работа в един от най-елитните университети в цяла Великобритания! Нищо не ми липсваше освен... Нея. "Нея" аз срещнах един ден, прибирайки се от работа. Аз минавах през кварталното барче за едно бързо питие преди да се прибера вкъщи и да почна с тежката работа, която ме чакаше през уикенда. И там беше тя - изящни крака, по-дълги и от на най-елитния рибар в Англия въдиците. Краката й бяха толкова стегнати, че светлината от лампите се отражаваше по тях, а и също така бяха първото нещо, което забелязах у Нея. Очите ми плавно описаха цялата структура на божествените й крака, стигайки до талията й, която бе покрита с кадифена рокля, същата материя, от която правят женските нощници. Тя подчертаваше перфектната й талия прекрасно, а малко над талията бе и сламено-жълтата, изкряща коса, която се спускаше до кръстта й и разкриваше съвсем малко процепче от голия гръб на роклята, която Тя беше облякла. Пищните й гърди изпъваха роклята, стягайки я още повече, а малко над тях бе божественото, ангелско, бяло със сини очи лице, което плавно, с едно естетично извъртане на крехкото й вратче, се обърна към мен и ме погледна със пламенния си поглед. Замръзнах... Стъписах се... Стъписа МЕ! Онемях за момент, закашлях се и започнах да хълцам леко, в същото време заеквайки...
-Данте спря за момент и се подсмихна лекичко.
-В този момент Тя се обади и каза "Здравейте, Красавецо...". Аз още по-онемял, стъписан, захълцан и заекващ казах -"З..з..здравеййй! ..те. Здравейте!" - Най-после се оправих и продължих със запознанството. Седнах до нея и започнахме бурен разговор. Не можех да повярвам на късмета си - жена от нейния калибър си общуваше, че и флиртуваше с мен - обиквновен професор на 25... Това трябваше да бъде първия знак... След дълъг разговор цяла вечер аз бях тотално хлътнал по тази мадама, както и тя по мен. Интоксикирани от спиртните напитки по бара едвам се изправихме на краката си, смеейки се силно и залитайки от време на време. Аз бързо се съвзех, но тя изглежда бе по-зле от мен. Сигурно защото беше прекарала повече време в бара сама. Бързо я взех на ръце и я занесох до отстрещния блок, на третия етаж, където беше и моят "скромен" апартамент в града. Поставих я на леглото и аз влезнах да си взема един бърз душ, надявайки се, че жената ще се събуду скоро иначе щеше да се наложи да спя на дивана.
-Данте отново се позасмя малко, усещайки хумора, но в същото време усещаше огромното чувство за саможертва, което този мъж в разказа проявавяше.
- В момента, в който излезнах от банята я намерих гола върху леглото си с прилъстителен поглед взиращ се в моя. От там се започна всичко. Без да се замислям се хвърлих в леглото, където преминахме в страстна размяна на флуиди цяла вечер. Аз бях влюбен... За пръв път в живота си бях влюбен... Тя бе перфектна! Имаше всичко - Зашеметяваща красота, потресаващ ум и интелект, пари, добра професия и най-важното силни емоции към мен. Бях сигурен, че след тази вечер всичко щеше да е още по-перфектно в живота ми с тази жена до мен. За отрицателно време аз се бях влюбил в това ангелско създание лежащо до мен и вече дори кроях планове.
След бурната вечер, около 5 сутринта тя вече беше заспала изтощена. Аз все още бях буден, мечтаейки за бъдещия ни жовот заедно. Станах, сложих си боксерките и се запътих към кухнята да си направя кафе. Не ми се спеше, бях прекалено развълнуван за драстичната промяна в живота ми. По път към кухнята аз открих чанатата й на пода. И от чантата се подаваха някакви документи. Пресегнах се да вдигна чантата, когато забелязах част от абривиатура "ФБ..." на един от документите, подаващ се от чантата й. Очите ми се смръзиха и ръката ми започна да трепери, след което бързо грабнах чантата и я хвърлих на футьойла, разпилявайки документите по целия футьойл. Застанах над него и се загледах - досиета на ФБР, фалшиви и преправени документи, топ секретни документи. Разгърнах ги бързо и намерих името си сред хората описани в тях, както това и на баща ми и на компанията, която той притежаваше. "-Какво по дяволите?!" -Помислих си аз в този момент -В синхрон с Данте, който си помисли същото със същия поглед описан от лирическия разказвател в книгата, той продължи да чете -Компанията на баща ми се разследваше от ФБР?!?! Това ХИЧ не беше добре! Баща ми се занимаваше с търговия на черно и бе известен в подземния бизнес. Аз разбирах това, но никога дори и не подозирах, че точно ФБР ще... И тогава ми дойде като гръм от ясно небе -"Тя!" -Помислих си аз и разгърнах документа под името "ТОП СЕКРЕТНО - УНИЩОЖИ СЛЕД ПРОЧИТАНЕ!!!" (Което тя не беше направила). Вътре бе описана мисия... Мисия, която развенча всеки мой план и всяка илюзия, разкривайки всяка капка съмнение, която таеше в мен още от самото начало на запознанството ни с Нея - Тя беше агентка!!! -Данте вирна глава назад, стряскайки се от неочакваната новина -"Тя е проклета агентка?!" -Помислих си аз в този съдбовен за мен момент. Всичките ми мечти рухнаха, всичките ми разбирания се разрушиха и цялата надежда и любов в сърцето ми, което изпитвах спрямо тази жена се връхлетяха от ОМРАЗА ! от Гняв !! От Ненавист !!! Аз не трябваше да й позволявам да докладва, това което е разузнала, когато й разказвах за бизнеса на баща си... Какъв сляп глупак. Тя вече знаеше всичко и няколко часа я деляха от това да докладва и да ни опандизят цялото семейство! Нямаше да го позволя това. Разярен целият от гняв и безпомощност аз отидох в кухнята и грабнах двата най-големи кухненски ножа, които успях да намеря и се затичах към моята стая. Там се хвърлих върху леглото и точно преди да се преземя върху нея с двата ножа в ръка, тя ме погледна с тези невинни, светли очи. Но те вече не ми действаха. Вътре настана кървава баня и аз тотално разнебидих външната й обвивка. Целите ми чаршафи, целия аз, целите ми стени, всичко беше в кръв. А аз стоях там в цялата локва от вина около мен и чаках...
Два месеца по късно се явих на дело, което с помощта на финансите на баща ми спечелих с лекота и си "измих ръцете", така да го кажа. Но... Това ли беше цената? Цената, която плащам всяка вечер за тази свобода... Да аз съм жив, а съвестта ми непокорна! Всяка вечер аз сънувам едно и също... Един и същ сън ме навестява абсолютно всяка вечер и той е - Тя обляна в кръв и обвита в кървави чаршафи как се носи из кървавото пространство, а аз облян в кръв я гледам и не мога да я стигна. ВСЯКА БОЖА ВЕЧЕР! Едно и също... Това ли е цената на свободата? Питам се аз... Тогава, бих предпочел робството или смъртта!

- Данте с широко отворени очи се взираше в четиовото, но уви погледът му беше объркан. В началото нищо не можа да разбере, какво вещае символиката в тази книга. Но след като осмисли цялата ситуация в главата си, Данте започна да разбира концепцията на това, което изразяваха редовете. Доверието, първоначалната саможертва, надеждата, любовта - всичко рухва и се замества с противоположното. Макар й човека да имаше мотив, това което стори бе аморално спрямо всяко разбиране и дори и сега да беше на свобода, цената която плати за тази свобода бе твърде висока... Съвестта. Данте се чувсташе просветен...

На Данте му отне малко време да си почине и съвсем да схване смисълът на книгата, след което той тежко издъхна, остави книгата на страна и подхвана следващата, знаейки че съдържанието на следващата книга, знанието което щеше да му даде бе нужно, да укрепи съвсем мисленето му като шиноби и като човешка личност, да му разтвори светогледа и да му даде още няколко гледни точки за някои отношения. Данте знаеше, че единствената истинска сила на този свят бе знанието и колкото повече черпише от безкрайния фонтан на знания, толкова по-силен ставаше и това го мотивираше да продължава да чете. Той взе в ръцете си книга под името "Кръв и Кости". Той разгърна страниците и се зачете с интерес, защото заглавия като "Кръв и Кости" пробуждаха тази част от мозъка му, която генерираше интерес. Той се зачете в първите редове:

Войната... Какъв безмислен термин. Всеки човек на тази планета знае, че войната е напълно безмислено действие, изразяващо гняв и олицетворяващо нечий интереси чрез хората. Невинните войници, стоящи гордо и смело на бойното поле, гледайки Смъртта право в очите, готови да рискуват това, което им бе най-ценно, това което бе най-ценно за всеки човек - живота си. Да го рискуват за "родината си", което бе просто глупаво и абсурдно твърдение! Те не го рискуваха за родината си, те го правеха за интересите на някой налудничев индивид, към когото ние се обръщахме с простото Лидера. Ах, този проклет Лидер... Какъв индивид само! Никой не можеше да го дефинира правилно. Едни му викаха герой. "Героя на нашата родина, който даваше всичко от себе си за доброто на хората", а други го смятаха за изрод."За обезумял идиот, искащ да прецака държавата ни и да избие народа ни". Но никой от двете групи не го виждаха по правилният начин. По начина, по който аз го виждах като негов пръв помощник, дясната му ръка и най-добър приятел, също така и като негов най-голям враг, човек който е против всяко негово действие и мение, и срещу това което се опитва да направи. Аз го дефинирах като Адам. Комплексираното детенце от детството ни. Той винаги беше такъв. Никога не получаваше това, което искаше и което му трябваше и от там се породи всеки комплекс, който го доведе до трона на главнокомандващите армията ни. И сега чак той разбираше ужаса на това, което собствените му коплекси бяха породили. Сега и той бе на бойното поле с тези, които пращаше там с лекота всеки ден. Сега и той чувстваше тръпките, които побиват всеки войник, когато изстреляше снаряда си. Сега и той усещаше вибрациите на автомата, които всеки войник усещаше. Сега и него го боляха мускулите от 70 килограмовата раница, която всеки войник бе принуден да носи всеки ден. Сега и той чувстваше мърсната, лепкава пот стичаща се по врата и челото му, мръсна от пръстта, която хвърчеше на всякъде от експлозиите. Сега и той гледаше смъррта в очите, смъртта под вида на патрони, движещи се с 1500 метра в секунда. Сега и той беше там вместо в топлото, уютно кабинетче на Адмирал, както всеки ден. Но не защото искаше, а защото трябваше. Врага ни беше нападнал в сърцето на държавата и бързо превземаше столицата ни и беше стигнал, и до това уютно офисче, където Лидера прибиваваше дневно. И сега и той бе принуден да хване калашниковия и да застане на фронта, пазейки уж идеалите на държавата, което, както вече споменах, за всеки войник бе абсурдно твърдение, дори, и за него. Навсякъде се чуваха изстели, гърмежи, викове на радост, или на страх, или от болка, или от безпомощност. Той вече ги чуваше всичките и това се запечата в съзнанието му за винаги! Той най-после усети войната, която бе породил от първо лице и то хич не му се понрави, както си и помислих. -Ханс! -Извика ми той -Качваме се в хеликоптера и се махаме от тук! -Лидер! -Извиках аз -Не можем да оставим базата просто ей така! -Можем, Ханс! Ние не сме задължени да водим тази война! Те спечелиха - личи си!!! -Каза той през зъби, когато една бомба пусната от Бойнговете над главите ни, които въобще не щадяха зградите ни, падна на 30 метра от него и го хвърли в боеприпасите зад нас, което го докара точно до мен. Аз го приклекнах и го погледнах право в очите, слагайки ръката си зад тила му. -Не можем да се махнем, Адам. Тази каша - ти я забърка! Ти трябва да си понесеш отговорността за нея! -Но, Ханс... Ти... Ти като мой приятел, наистина ли желаеш моята смърт?! ХАНС?! Та това съм аз, Ханс - Адам! Твоят верен приятел от детството! Човека, който те докара до този ти ранг в момента на Под-полковник! Това ли ти е благодарността?! Дори не ме пускаш да избегна собствената си смърт?! ХАНС?!?! Отговори ми!!! -Аз мълчах и го гледах и не можах да промълвя и думичка, но сълзите ми говореха вместо мен. Двоумих се какво да направя. Двоумих се за това, което беше правилно. -Те искат мен, Ханс! Мен!!! -Да, Адам. Те искат теб. И ако те дадем теб те ще спрат с атаката! -Моля?! -Отговори той с дрезгавия си глас -Наистина ли си готов да предадеш най-добрия си и верен приятел на тези кучета?! -За родината Адам... -Майната и на скапаната ни родина!!! Нима си толкова наивен, че си помисли че всичко това е за родината?! Ханс, това всичко бе за нас! За наше добро! Ханс... -Ето тук бе решаващия момент за мен. В ръката си аз държах М-16, а до нея беше едно бяло платно...
-Данте се взираше в кинигата огромен интерес и знаше за какво става на въпрос. Моралния избор. Той продължи да чете с интерес, да види какво ще направи Ханс:
-Ханс! -Опита се да се изправи Адам, дърпайки се от ръцете ми, но аз не му позволих и го притиснах към земята, в този момент още една бомба връхлетя убежището ни. Всичко се разтресе, а Адам придоби още по изплашен вид. -Хайде де, Ханс! Хеликоптера все още е здрав и ни чака! Хайде да се махаме от този Ад и ще идем на Бахамите! На Хаваите! Където пожелаеш, Ханс! Просто ме пусни! -Думите му ме прелъстяваха, но тогава аз погледнах през разчупения ни прозорец и се вгледах в горящия ни град. В развалините, в мъката на хората, в плачовете им. Не знаех какво да направя! Можех да им предам Адам и да избавя цялата ни столица от поражение на секундата. А можехме да избягаме двамата с него и да си оправим живота. Главата ми ме заболя още повече, когато се сетих и за малката дъщеричка на Адам... Лили. Тя ме обичаше като нейн баща и аз като своя дъщеря или племеница. Ако аз предадох Адам, тя никога нямаше да ме погледне отново. В този момент Адам се опита отново да се изправи, а аз го притиснах в гърдите и го мирясах. Чух стъпките по разрушените ни дървени стълби - вражески войници наближаващи офиса ни. -Чух и гласа на Адам, който гласеше да избягаме през стълбата през прозореца и да се качим на хеликоптера, който твърдеше че още не бил унищожен. Тогава аз направих нещо, за което още си мисля и още съжалявам тези дни. Хвнах М-ката си и АК-47-цата на Адам и му казах да бяга към прозореца и че аз ще ги задържа. Той без да се замисля излезна през прозореца и започна бързо да се катери, а аз застанах на вратата и в момента в който чух приближаващите стъпки зад вратата, започнах да стрелям. Яростно, с боен вик надървих сигурно около 10тина от вражеските войници преди да са успели да навлезнат в стаята. Вратата се откачи от пантите, а аз се хвърлих през порозореца и се хванах за стълбата и започнах да катеря. Изкачих се най-отгоре, където Адам вече бе запалил хеликоптера и уж ме чакаше. Пристъпих към изхода, но той в този момент потегли... Аз се затичах но не успях да го хвана и паднах на земята. Погледнах само фюзалажа на хеликоптера как излита, а Адам ме беше предал... Не знам какво му минаваше през главата и не знам защо въобще му се вързах на приказките! Той отлетя на 500 метра от площадката за кацане, когато един Бойнг се вряза в него като стрела и се чу силен гърмеж, чиято взривна вълна ме изпрати на 2 метра от покрива. Аз се изправих разгневен, предаден, измамен и объркан, погледнах под себе си преизждащите войници по стълбата нагоре и се разгневих още повече. Започнах да стрелям с двете оръжия и във всеки един от преизждащите и падащи умрели от стълбата, виждах наглото лице на Адам! Но не защото ме предаде, а защото дори и след това той пак оплеска нещата и умря! Накрая патроните ми свършиха и те дойдоха и ме разстреляха, оставяйки по тялото и гръдния ми кош 26 дупки от коршуми, след които аз все още съм жив за съжеление и съм осакатен. Сега съм в старчески дом за "Герои от Войната"... Каква глупост!!! Никакъв герой не бях. Както и аз, така и Адам, както и всеки загинал или оживял от бойното поле. Ние просто бяхме пешки, които никой не запомняше и такива ще си останем до края на дните ни...

Данте, с малка сълзичка трепнеща в окото му, затвори книгата. Той беше схвана цялата й концепция. За това как по някой път трябва да избираш живота на другаря си, пред мисията. Което важеше на 100% и в живота на шинобитата. И че войната не поражда нищо добро и участниците в нея не са нищо повече от обикновени хора, както и "лудналите Лидери", които ги манипулираха... Потресен от цялата история и от всичките покуки, които си бе взел от книгата, той се облегна назад и започна да размишлява над тях...

Офф. Мерси, наистина не знаех как се пише и го драснах със З хД Мерси иначе :))))

-Данте се изправи, сещайки се за джутсу, на което бе помолил мързеливия си сенсей да го научи. Той се обърна, обаче сенсея го нямаше... -"Хмм, къде ли се е дянал?" -Помисли си Данте, след което се огледа. Търсейки "под всеки камък", Данте накрая се отказа и седна на земята с поглед втренчен точно към клона, на който лежеше сенсея му, съвсем неволно. Той беше заспал и Данте реши да му погоди номер. -"Сега ще го стресна!" -Лукаво си помисли той, отиде до дървото и тичешком го изкачи с новопридобитото си умение - Чакра Молда. Като се качи горе, бутна сенсея си лекичко с пръстче, събуждайки го и в хоризонтално положение помаха с ръка и каза -Хайиииии ^^ ...

-Данте се подхили лекичко, без сенсея му да го види и скокна от дървото на земята, подавайки ръка на сенсея си да се изправи. След което му каза -Сенсей. Време е за моята тренировка. Вече съм готов за Фуутон: Джуха шо - Техниката класа Б! -Гордо заяви Данте, чакайки отговор от сенсея си...