Тренировъчна Площадка 4

Току извади друга своята книжка от Раждането до смъртта от калъфчето си с принадлежности и седна, както преди, под сянката на едно дърво, близо до водопада. Преди да започне с четенето, той разгледа кориците. На предната пишеше някой си Арнолд Шварценегер (xD). Чудеше се кой ли бе се казвал така? Но от значение сега беше какво точно пишеше в книгата. Той разгърна, но първата страница беше заета от снимката на някакъв мусколест младеж, усмихващ се на фотографа. Малко под снимката имаше обръщение то писателя. С ръчен шрифт шрифт, то гласеше: Тази книга съдържа философията, на която ме научи монах от Шаолин. Надявам се дори ти, обикновеният читател да я разбере и приеме за своя. От тук нататък се впускаш в едно приключение към самия себе си. Като го завършиш, ще разбереш за какво ти говоря...
Така вече заинтригуван, Току разгърна книгата. Тя не беше много дълга, но не беше и обикновена листовка. На първата страница съвсем тънко се споменаваше за това, как човекът се е запознал с въпросния монах. Скоро разказът се превърна в история от първо лице. После се стигна до това как е бил тежко ранен и се е лекувал при него дълъг период от време. После продължаваше така:,, Всяка сутрин обаче, монахът изпълняваше няколко странни обичая. Всяка сутрин ставаше по едно и също време, много рано, за да посрещне изгревът.( Това аз обаче има бая хляб да ям докато го направя :Д) След като слънцето изгряваше, той стоял така точно един час, гледайки малко под него, предполагам, за да не му се развалят очите, след това ставаше и вършеше друга работа, но до обяд не ядеше нищо. Въпреки това разполагаше с огромна сила. Ушким хилавичък и остарял, този човек се провираше през най – тънки пролуки, за няколко часа прекосяваше 2 акра пшеница и пренасяше качествената до къщата. Независимо дали валеше или грееше убийствено слънце. Първоначално общувах с него само с жестове, но скоро разбрах че той знае малко от моя диалект на японски и ме разбираше. Така лека – полека започнахме да общуваме и да обменяме опит. Той ми разказваше как да намирам растения, годни за храна, в полето, как да намирам вода, когато няма откъде да намери и къде точно да разкопая. Аз пък му разказах как да обработи по – добре пшеницата и някой от билките, които се срещаха и в моята страна, за да получи много по – приятни и засищащи. Всичко вървеше добре и аз се възстановявах доста бързо, но ми стана изключително любопитно как се поддържа в толкова добра форма. Когато го попитах ме избазика, че ядейки едно страшно кисело и в същото време учудващо люто разстение, го поддържа толкова дълголетен и здрав. По – късно когато ме опозна и разбра че не съм лош човек, а напротив, и че искам да разбера нещо повече за живота, той ми разкри начина си на живот. Това било съвкупност от правила за живот и храна и въобще всичко което може да се прави в краткотрайният ни живот. Първоначално започна с по известните, някой от които дори и аз бях чувал:
Номер едно - каза ми той – да бъдеш в хармония със себе си и околните около теб. Това може да ти иглежда просто, но няма да го разбереш докато не го почувстваш. Ще разбереш... – допълни той и ме остави да размишлявам над това.,, Да се хармонизирам, а. Не би трябвало да е толкова трудно, нали. Но колкото повече се опитвах да го проумея все не ставаше. Един ден отидох да насека дърва от близката гора, вече бях горе – долу оздравял, но изведнъж, на връщене, каруцата се счупи. То хубаво, ама аз вече бях насякъл дървата. И сега какво? Да ги оставя да се намокрят ли? В далечината се задаваха тъмни облаци. Но това беше най – малкото. За да се прибера трябваше да мина по един баир нагоре, което щеше да ме измори доста, ако нямах каруцата. Не нея бях завързал два бика да я дърпат, от тези на монаха, но не смятах че ще мога да се справя с управлението им, като ги пусна. Те бяха много добре обучени, но аз незнаех нищо за това. И така бързо се заех да оправям каруцата, но додето свърша и то заваля, ама заваля ти казвам се едно си на водопада Виктория ( За инфо май е най – големият водопад в света). Ама какво да се прави. Малко по назад имаше пукнатина в скалата, точно като пещера. Не помислих два пъти и се завтекох натам, влачейки бавно каруцата и воловете. Когато стигнах и се покрих всичко изглеждаше отминало. Но се лъжех. Изведнъж чух някакво ревене, отвътре на пещерата, но в тогавашното си състояние нямаше да мога да го победя. Единственото за което се сетих беше бързо да запаля огън. Слава на бога, че монахът ме беше научил и на това. Когато огря помещението, видях свити в ъгъла три мечета, сгушени до легналата майка мечка, Тя явно не беше добре, защото ме виждаше, а не мърдаше. Поогледах я и стигнах до извода че е силно дехидратирана. Имаше смисъл, нали отшелника ми беше споменал за това че няма много вода в местността и затова ме учи как да намирам. Това се оказа най – трудно за учене, повярвай! Аз не бях никакво шиноби, но преди много време, един приятел установи, че си имам чакра и дори какъв елемент е. И всичко това само с помоща на едно лисче. Та тогава ме научи на една суитон техника за изплюване на вода през остата. Колкото и да се мъчех обаче, това количество беше прекалено малко за да се изпълни нападателният характер на техниката, и си остана просто като моя много полезна способност.Така, постоях малко и гледах семейството мечки. Стана ми много жал, но пък да лекуваш тоя дето ще те яде? Едно от мечетата се откъсна и се провлачи до мен. То изписка леко и ме хвана за крака. Макар да не го разбирах, разбирах, че ме моли за помощ. Ща не ща, аз влякох малко вода в дланите си и му дадах да пие. Така на всяко едно от мечетата. За малката извлякох малко повече и на напоих. Изглежда всички бяхме много изморени, та почти веднага след като легнах, и аз заспах, и те заспаха. Когато се събудих от някакво лизане по лицето, видях поред себе си едно от малките мечета. Май това което бях напоил първо. Като се огледах, и майката беше станала. Но явно малките ме бяха защитили и затова не съм изяден. Ти, млади читателю можеш да си представиш как съм спал с две 4 мечки до мен, и какво облекчение беше като разбрах че няма да ме ядат. След като всички бяха вече на крака, предполагам, че отиваха на лов. Аз също станах, навън вече не валеше а грееше щастливо слънцето. Поклоних им се, взех си каруцата и тръгнах на обратно. Като изкачих поредния баир попаднах на една поляна, цялата покрита с цветя. Не се сдържах и полегнах малко, разсъждавайки върху изминалата случка. Лежейки си така, за мен времето беше спряло. Когато подухнше ветрец, зветчетата литваха и някои падаха върху мен. Имах чувството че мога да усетя чувствата на всички разстение около мен. Сякаш бях едно с природата... И тогава се сетих какво ми беше обяснявал монахът. Засмях се, взех си каручката и тръгнах към къщата. Когато го намерих и му обясних докъде съм стигнал, той се засмя и ми каза:
- Добре, мисля че си готов за философията на живота, на която искам да те науча.- Аз много се зарадвах, поклоних се и влязахме в помещението. Там той започна да ми разправя за няколко древни рода философи, как един от тях написал книга, предаваща се от тогава през поколенията и сега той ми я предоставя, стига да се постарая. Аз потвърдих и той ми я даде. След като я разтворих, започнах да я разглеждам. Тя беше доста дългичка (дългичко е примерно Хари Потър 6 - 575 страници), затова явно че нямаше да мога да я прочета цялата, пък и скоро трябваше да си тръгвам. Някъде към края на книгата беше отбелязана една страница и аз обърнах на нея. Тя имаше заглавието,, От раждането до смъртта”
Като отидох малко по надолу и започнах да чета не разбирах всичко. Явно беше писана преди доста години, защото някой иероглифи бяха избелели, други въобще ги нямаше, но можех да схвана основната идея. Там пишеш с обръщение към читателя, какво точно предствавлява животът. Че това е просто един вид тренировка. - Какво обаче следваше, като тренировката свършеше, сега не ни беше позволено да знаем. Трябва да се съсретодочим върху това което правим докато живеем. Животът е кратък. Независимо дали го удължаваш по естествен път или с техники. Сравнен с вечността винаги губи. Така че не смятайте че има безсмъртни хора. Повече гледайте как вие да станете безсмъртни. И не говоря за това как ще имате повече време да учите техники или да владеете света. А за това какви дела вършите. Как защитавате любимите си. Как се грижите другите да продължат да живеят.... Ето това вече е безсмъртие. Може да не го разбереш веднага. Но щом някой велик човек ти е дал правото да четеш книгата, значи за теб има надежда. По надолу имаше още някакви упътвания. Най отдолу имаше някакво съобщение: Тази книга принадлежи на монасите от манастира Шао Лин ( Не случайно името съвпада, този манастир е също толкова сериозен колкото е е реалния манастир , но не той, нали той несъществова тук) След като прочетох тази книга бях толкова вдъхновен че не исках да напускам, въпреки че вече бях напълно здрав. Останах в масанстира и станах монах.( В реала губернатор) Кой знае, може би това е била съдбата ми. Следващият път като се загубиш някъде, аз може да бъда за теб този, който беше монахът за мен!
Така свърши и книгата на Току. Той я остави настрана и се замисли. ,, Еха, иска ми се да намеря монахът и да прочета книгата. Но сега имам по важна задача – да стана много по – силен. Пък и изпитът наближава. Дали ще мога да се докажа?” След дълги размишления за дълбоките философии, написани в книгата, той най – сетне започна да разбира за какво става въпрос. Прибра книгата си в джоба и се отпусна назад.

(Тази теория за безсмъртие, която доста присъства и в анимето, наистина е много важна за всички хора)

- Добре, сенсей. Нали ме пускате на чуунинския изпит?

Минал съм 3 Д ранг, но нямах време за Ц ранг, нали изпитът е другата
седмина, сенсей.

- Нека ви докажа, сенсей. И без това имам нужда от една Б ранг техника, -

Daikamaitachi no Jutsu която ще науча с много труд. Нека ако успея да я науча преди изпитът, да разберете че съм достатъчно способен, за да успея!

Преди да започне Току искаше да загрее подобаващо и да изпълни kamaitachi no Jutsu. Той събра чакра през ръцете във ветрилото, концентрира се и замахна, като произведе желаното вятърно течение.
-Сенсей, искам да науча техниката Daikamaitachi no Jutsu! Вече знам kamaitachi no Jutsu и искам да науча и подобрения и вариант. Вече мога да създавам тези вятърни течения. Но концентрацията на чакра в тях е слаба, затова и имам нужда от тази техника. Знам че с нея ще увелича щетите които нанася а също и силата на вятъра. Ще започвам, ако нямате нищо против, сенсей? – рече Току към сенсея си без да чака отговор и се обърна. ,,Така така, дойдохме си на думата. За да постигна по – силни вятърни течения, би трябвало да включа много по - голямо количество вятърна чакра, но трябва да я запазя преобразувана и да я предам по въздуха. Това щеше да е по – сложно. Нямаше да е чак такъв проблем ако просто трябваше да добави повече чакра. Но тогава щеше да получи просто малко по-силно течение, а той искаше да подобри и остротата и силата на въздуха. Но дали щеше да успее. Време беше отново да се обърне към Фуутен вътре в себе си. – Там ли си, велики Фуутоне. Имам нужда от малко помощ. Ще уча и подобрената версия на kamaitachi no Jutsu и ще ми трябва малко от твоята сила. – Daikamaitachi no Jutsu , значи. Брей! Баща ти я учи чак когато стана чуунин. Той обаче я усъвършенства за много кратко време. Ще ми бъде интересно да те наблюдавам, хлапе. Имаш подкрепата ми. Давай да ги разбием – Чу сигурният глас на елемента си и се усмихна. Вече беше сигурен, че ще успее. Щеше да започне да добавя малко по – малко чакрата през ръцете си във ветрилото. Очакваше то да ги поеме, но за всеки случай ги даваше постепенно за да може разпредели и натрупа равномерно. След това щеше да добавя още и още, докато станеше с ½ повече отколкото за обикновено вятърно течение. И така много скоро това стана. Той спря да извлича повече чакра. В същото време в което чакрата се извличаше от ръцете му, той превръщаше в вятърна. Така едно ставаше много по – чисто, а и бързо. Когато тя беше достатъчно събрана във ветрилото и имаше колкото смяташе че ще е нужно, Той замахна по – силно отколкото за kamaitachi no jutsu и максимално съсредоточен той изрече:
–Daikamaitachi
no Jutsu!
(Пиша единствено
как изпълнявам изцяло вече научена техника, заради това не смятам че си саморазказвам.)

(Извинявай че описвам площадката малко по нетипично за Суна, но така си я представям и би ми било много по приятно да тренирам в такава!) Току знаеше, че вероятно няма да стане от първият път и това не го обезсърчи. ,, Нормално е, имам още време, но трябва да не изоставам много. Все пак натрупах малко опит. Явно трябва да добавя малко повече чакра, но значително трябва да подобря контрола си над нея. Може и да направя нещо за формата `и. Той се подготви. Застана в подходяща позиция: с левия крак напред, хванал ветрилото с двете си ръце и държейки го пред себе си. Шикате се съсредоточи и започна да събера чакра към ръцете си. Щом обаче стигнеше до момента, в който я преобразуваше, той изчакваше и концентрираше по – голямо количество обикновена чакра, след което я превръщаше. Според него, така щеше да се получи по силен и голям ефект отколкото преди. Все пак да поддържа чакрата докато добавя още не беше много лесно, може би се губеше малко от инерцията и чакрата намаляваше своето действие. Така, той натрупваше по – голямо количество чакра, и по – концентрирано на същата площ и изискващо същото усилие за да се поддържа. Но това нямаше да е достатъчно. Трябваше да направи нещо и по въпроса с формата на чакрата. От предишните си тренировки знаеше, че тя е от голямо значение и може да е от помощ или пречка. Но как точно да се подпомогне с нея. Ето една идея. Дали пък да не я превърне във фини вятърни частици? (Демек много малки количества чакра се групират за да създадат миниатюрни вятърни сфери, които вакуумно във себе си съдържат вятър. Концентрирано количество на вятър, което като излезеше щеше да създаде миниатюрни вятърни течения, а това беше и целта на техниката.)На теория, ако Току успееше да го направи, той щеше да получи точно това което искаше. Многобройни вятърни течения, направени от чист вятър и чакра от същия елемент, което би направило и безбройните миниатюрни разрези, способни да наранят доста жертвата. Дотук добре, оставаше само да го осъществи. Звучеше си малко сложно, но след като го премисли, Току си изготви план за действие. Той продължи да събира и концентрира преобразуваната си чакра. След като чакрата се разпредели равномерно и с достатъчно съсретодочена чакра в него, Току осъществи контакт с цялата тази разтлана чакра. Тя беше свързана с него и той можеше да почувства цялото ветрило, все едно че го беше обгърнал с ръцете си. Като затвореше очи можеше да го види, както и бялата на цвят вятърна чакра като завихрящ се въздух, покриваща го. Но сега оставаше да направи най – трудното. Както си я чувстваше така, Той я накара плавно да се разцепи и групира в много по – малките и желани от него трупички. След което той се напрегна и със известни усилия започна да я преобразува, така че да се оформят тези малки, пълни с концентриран вятър сферички. Тъй като искаше да ги превърне всичките наведнъж, за да може ефектът да се запази, а не да изветрее, както се казва, той го правеше не много бързо. Те бяха много, но пък за сметка на това миниатюрни, така че не му беше толкова трудно да ги превърне, но все пак си се изискваше време. Първо той оформи тези сферички с едната част от всяка от трупичките. След това започна плавно да я концентрира вътре. Първоначално лесно, след това малко по – трудно, докато стане невъзможно да се поеме повече. След това той дооформяше сферичките, като ги събираше и сгъстяваше количеството вътре още малко. Формата на сфера не беше случайно избрана от него. Все пак най голяма сила идваше именно от непрестанно въртящ се във всички посоки вакуумен вятър. Това му напомняше за една друга техника, която обаче беше далеч над неговото ниво. Единственото което му беше по силите сега беше това. То си беше и напълно достатъчно за целите, за които щеше да го използва. Времето навън беше прекрасно. Лек ветрец подухваше от север, няколко птички летяха в небето. Сенсеят си тренираше малко по – встрани от момчето, за да може то да се концентрира максимално. Времето беше топло, но не прекалено. А и природата беше много красива. Учудващо беше, че в такъв пустинен район се беше породило кътче зеленина. Сигурно поради водата, падаща от близкото водопадче и напояваща почвата, беше спомогнала за порастването на така приятната растителност наоколо. Всъщност цялата площадка беше оградена от дървета, но малко по нататък започваха пясъка и кактусите. Все пак за тренировъчно поле бяха избрали наистина добро място. Имаше къде да се излегнеш, под сянката на някое дърво, и да се насладиш на почивката след здрава тренировка, имаше къде да се измиеш, след като си се изцапал. Току наистина се радваше, че именно тук може да тренира. Когато беше почти готов за да изпълни техниката, реши да се посъветва с елемента си. Затвори очи и се вгледа дълбоко в себе си, когато в един миг отвори очи в някакво празно помещение. Там, малко по напред от себе си, той видя и образа на Фуутона. – Ем, здравей, Фуутоне. – рече му леко притеснено Току. – Нали знаеш, че изучавам подобрената версия на Kamaitachi no Jutsu,та измислих нещо и реших да се посъветвам с теб дали е правилно. – каза му момчето и му разказа какво беше направил. - Вакуумни сфери, а. Може и да стане. Нестандартно наистина. Заинтригува ме, хлапе. Аз тъкмо се чудех защо извличаш повече чакра отколкото за предишният си опит. Добре. Давай и да видим дали ще стане.- отговори му Елемента и се усмихна леко. ,, Брей, интересно хлапе. Може да не е достатъчно напреднало за да контролира свободно толкова чакра, колкото се иска, но е успял да намери собствено решение. Интересно дали ще успее”-мислеше си той, а Току се върна в собственото си съзнание. Както и преди когато се беше консултирал с Фуутона, и сега времето минало в реалният свят се равняваше на по - малко от секунда. Така той се стегна, Вложи всички те си усилия за да продължи да контролира сферите и те да не се разпадна и успяваше. С големи усилия и целеустременост, която не много често го спохождаше, той замахна и изпълни опитът си за техниката, изричайки я : –Daikamaitachi no Jutsu!

П.П. Нали за да чета книга трябва да я купя?

да, иначе не ти го признават.

Току се заоглежда, за да намери някое по-голямо нещо, за да може да изпробва напредъка си по техниката и да разбере дали е успял да я научи. Той се заоглежда. Имаше няколко варианта. Първият беше водопадът, на който беше тренирал преди. Малко по настрани от него имаше един обемист камък, 2.5метра на 2.5 в диаметър и объл. Третият беше да се пробва на едно престаряло дърво, вече без листа и клони, не се знаеше на колко години беше, но със сигурност беше доста здраво. Беше в обиколка 10х10 и явно никой не беше могъл да го махне от мястото му. Току реши да пробва върху всичките. Първо върху водопада, после върху камъка и накрая върху дървото. На кои от тях той успя?

- Добре, тогава ще пробвам на вековното дърво, нали тази техника ще я използвам доста в горите на изпита.

Той застана пред дървото готов за последното премерване на силите. Дали щеше да успее? Силно се надяваше. Вече чувстваше силата, набираща се в него. Сякаш даже и чакрата му искаше да успее, за да може да се докаже. Той започна да я извлича, интересно, но този път сякаш излизаше по - лесно от когато и да било. Това беше страхотно и му даваше още по - голяма увереност в самия него. Той започна да я преобразува във вятърна, цялата на веднъж и да я пуска по ветрилото. Дори сега, заради силата, чувствана от самия него, той реши да я преобразува едновременно с отделянето и на малки сверички. Така тя доби още по голямо завихряне, и Току едва я сдържаше да не се развали формата. Някакси обаче успяваше учудващо добре. За да може режещият ефект да се засили допълнително, той накара малките сверички да започнат да обикалят в кръг по ветрилото. Така щом замахнеше, вятърът щеше да се завърти навътре и да нанесе разрези по постоянно завъртащите се криви, насичайки го на много места, а не само с една струя.(Опитвам се да кажа, че няма да се движи просто като един изстрел въздух, а самият вятър ще се движи навътре и навън за да нареже много повече места от обикновено). Максимално концентриран и целенасочен, той чу някъде вътре в себе си: ,,Айде момче, сега и аз ти помагам, нали трябва да се явим на изпита и да спечелим!" Още с най - възвишеното чувство, ако това беше въобще възможно, Току замахна и изстреля най - добрата си вятърна струя досега!

- Пфил, въздъхна той. Най - накрая успях, а. Точно преди изпитът, Това означава че ще ме пуснете, нали, сенсей?